"18% Сиво" - Захари Карабашлиев

- дръж тази карта пред себе си за секунда, трябва да замеря светлината

- какво е това?

- сива хартия

- виждам

- 18% сиво

- 18% сиво?

- термин. 18% сиво

- за какво ти служи това 18% сиво?

- с него настройвам светломера. ето, насочвам го към сивата карта – така – и светломерът вече „знае“, че това сиво е 18% сиво. оттук нататък калкулира кое е по-тъмно от това сиво и кое е по-светло. виждаш ли... на всеки светломер, независимо колко прецизен е, му трябва отправна точка.

И всичко започва в Тихуана. Енергията на Тихуана, мръсните мартинита, непознат мъж, намеса с цел защита, чуждия ван, чувалът с марихуана....

Целият роман е такъв. Тупти, тупти, тупти... Бърз, наситен с мисли, чувства, усещания, преплетени толкова умело. Не обръщах внимание на смяната на континентите, страните - просто четях (главно в автобусите и успявайки да открадна всяка свободна минута на работа. вдигайки поглед очаквах да видя Зак!)

На 93-та страница нямах никаква идея какво ще прочета на 94-та... И така през целия роман. Краят няма да го издам, факт е, че като затворих книгата два часа не съм говорила с никого (освен ако работата не ми го налагаше).

Разкази, спомени, минали и настоящи действия се сменят толкова бързо, но се четат и асимилират толкова лесно. Вече искам да си купя фотоапарат само от усещането, което ми дава покупката на стария Nikon от главния герой... Присещам се отново за желанието си (оставено малко на заден план, при другите неналежащи за изпълнение идеи) да притежавам и аз грамофон и да колекционирам стари плочи. И всичко това от неговото едночасово шляене из заложен магазин.

Зак и Стела, Зак и Стела, Зак... и тревата, и Америка, и България... Всичко е на един дъх. Спирах да дишам докато четях. Старите диалози между двамата, успехите, неуспехите, случайностите или не толкова...

Дали да не се кача горе в хотела и да опитам да пиша нещо. Какво да пиша? Дневник? За какво ми е? След време (ако избера да живея след време без нея) да си чета глупостите? Та аз опитвам да ги забравя на момента. Какво да пиша? Роман? Ако това, което се случи с мен, не се е случвало с теб, няма как да си го представиш. А ако се е случвало, няма защо да си го припомняш... Кой има нужда от още една книга за раздяла? Кой има нужда от още една тъжна книга? Кой има нужда от още една книга въобще!

Аз имам нужда от такава книга! От още много такива книги! Които изпълват съзнанието ти с образите си, дълго след като си ги затворил....

Последното изречение в романа е:

„Гледаме света навън през своите отражения.“

Аз не напуснах света на "18% Сиво" още 12 часа.

И гледах всичко около мен отразено през неговия свят.

И още любими откъси:

„На работа мисля за нея, не мога да спра да говоря наум с нея – това няма как да спре само защото единият от двама ни просто го няма. Мога ли да спра?

Опитвам.

Ето – от този момент нататък няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма.

Ще правя йога, ще си отворя чакрите, ще повтарям ОМ, докато изчистя мозъка си, ще ям ориз с ръце, ще пусна брада, ще стоя на главата си...

ОМммм.

ОМмммръзна ми да мисля за нея.

ОМмммммръзна ми да мисля за нея.

ОМмммммммммръзна ми да мисля за нея.“

 

"... красотата на всяка снимка, Стела, се крие в разработката на средните й стойности, в сивото. черно и бяло са просто крайности, без които и най-интересния негатив изглежда безконтрастен и... недо... недоразвит. детайлите обаче, животът на снимките, е всъщност в средните им стойности."

  

"Черешата не се купува, глупак с глупак! Черешата е любов! Или я отглеждаш, или я крадеш!"

"Ако можеш да балансираш цяла къща върху камион, чудя се, толкова ли е трудно да балансираш живот в една къща? Колко дълго ще се крепи тази къща върху този камион? Не може да го прави вечно. Балансът […] е фармацевтично възстановим. Балансът […] е химия, дисбалансът – също. Какво, ако се окаже, че микроскопични феромони, хормони, тестостерони и неоткрити още съединения управляват поведението ни. Дисбаланс е да си нещастен. Дисбаланс е да си щастлив. Балансът е някъде в просто да си..."

"а в живота опитваш да замениш една праволинейност с друга. предлагаш да го разглеждаме отзад напред, вместо отпред назад, от дясно на ляво, вместо, както сме свикнали, обръщаш местата на после и преди, философстваш, търсиш посока в една необятно... 18% сиво. а всъщност единственото сигурно е това сега, което е и началото, и краят, и преди, и после, и алфата, и омегата, 18% сиво и 100% сега... друго просто няма!"

"Решавам да изляза на въздух и да помисля. Отдавна не съм мислил както трябва. А как трябва?"

" Задушавам се от тъга."

Новите ми съкровища!!!

За първи път отивам на панаира сама :-)

Направих две (поне) обиколки.
И се насладих на цялата атмосфера без да бързам, без да се съобразявам с някой друг до мен.

Колежката ми от ЕКИП беше с мен на първата обиколка, но после останах сама със себе си... и с всичките книги - любими сегашни, любими бъдещи и любимите минали, чиито корици като видех и ми светваха очите от прекрасните спомени.

Та новите ми придобивки са:

• Захари Карабашлиев - Симетрия
• Мирослав Пенков - На Изток от Запада
• Джон Ъпдайк - Заеко, бягай
• Дейвид Мичъл - Облакът атлас
• Дженифър Игън - Жестокото присъствие на времето
• Тери Пратчет - Нация

Сега ми предстои трудното решение с коя да започна!
Ако можех с всичките...

"Шапка пълна с небе" - Тери Пратчет

"Вещите бяха донякъде като котките. Не обичаха особено да си правят компания, но определено обичаха да знаят къде са всички останали вещици, просто в случай че им потрябват. А онова, за което можеха да потрябват, беше да ти кажат по приятелски, че започваш да изкукуригваш."

"Прекалено лесно е да се унесеш в небрежни гадорийки, понеже имаш власт, а другите нямат, прекалено лесно е да решиш, че останалите нямат особено значение, прекалено лесно е да си мислиш, че понятия като добро и зло не се отнасят за теб."

"Баба Сболки не беше от разговорливите. Тя събираше тишина, както другите си събират канап. Но мълчеше по такъв начин, че казваше всичко."

"Джийни въздъхна. Беше отрасла със седемстотин братя и познаваше хода на мислите им, който често беше доста бърз, но за сметка на това изцяло в грешна посока. И ако не можеха да нагодят мисловния си процес към света, нагаждаха света към мисловния си процес."

"Не беше женен от кой знае колко време, но още при сватбата мъжете добиват цял куп допълнителни сетива, които им се набиват в мозъка, и едно от тях служи да подскаже на мъжа, че внезапно е загазил до уши в големи проблеми.

Джийни потропваше с крак. Ръцете й стояха все тъй скръстени. На лицето й играеше специалната усмивка, която жените научават също при сватбата и която безспорно потвърждава: "да, загазил си до уши, но ще те оставя да позатънеш още по-надълбочко"."

"Всъщност се почувства щастлива. Щеше да вземе нещата в свои ръце. Щеше да поеме контрола над собствения си живот. Онова "ставай и тръгвай" беше станало и тръгнало."

„Волният народец“ - Тери Пратчет

"Настъпи тишина, прошарена от дишането на сестрите й. Но по някакъв не съвсем определим за Тифани начин това беше тишината от множество хора, които усилено се опитват да не причинят някакъв шум."

"Кривунци, е па я съм тих кат мънинко мишоче!"

"Като цяло Тифани беше доста честна, но й се струваше, че понякога нещата не могат толкова лесно да се разделят на „истина“ и „лъжа“. По-скоро биха могли да се разделят на „неща, които хората трябва да знаят в момента“ и „неша, които не трябва да знаят в момента“.

"Последна неограничена липса на всякакъв отговор."

"Това му е лошото на акъла: мисли повече, отколкото понякога ти се иска."

"... изрече келдата с онзи спокоен глас, който подсказваше, че може да последва и гръмовен, ако хората не чуват какво им се говори."

"То рязко подкара коня напред, при което последва един от онези дълги мигове, в които цялата вселена казва „оп-па“..."

"Казва, че било по-добре да си там, където не ти е мястото, отколкото да си там, къдети ти е било мястото, ама да си спомняш какво е било мястото, когато си си бил на мястото."

„Обичах я“ - Анна Гавалда

"Все още мога да усетя как ме докосва нежно по врата, неговия глас, неговата топлина, миризмата на кожата му, всичко е тук.

Всичко е тук...
Трябва само да помисля за него.

След колко време човек забравя миризмата на този, който е обичал? И кога на свой ред престава да обича?
Подайте ми пясъчен часовник."

"Пушеше ми се. Беше глупаво, защото не пушех вече от години. Да, обаче такъв е животът... Доказвате, че имате страхотна воля, а после една зимна сутрин решавате да извървите четири километра в студа, за да си купите пакет цигари или пък обичате мъж, правите с него две деца и една зимна сутрин научавате, че той си тръгва, защото обичал друга. Добавя, че се срамува, че е сбъркал."

"- Дали някога, някой се е осмелявал да ви противоречи?

- Не някой. Целият ми живот."

"Не, стара съм, чувствам се стара. Цялата съм очукана. Усещам, че ще стана мнителна. Ще оглеждам живота си през шпионка. Повече няма да отварям вратата. Отдръпнете се. Дайте да ви разгледам. Добре, сега от другата страна. Обуйте чехлите. Останете в антрето. Не мърдайте."

"Тя седеше на бара и ме гледаше усмихнато.

Приближих се, като лекичко барабанех с пръсти по гърдите си.
Потупвах клетото си разстроено сърце, за да започне пак да бие."
 

"Тя не желаеше да я щипят по задника. Това ми беше казала на първия ни разговор. Не желаеше да я щипят по задника и не желаеше да се връща при родителите си в Ла Крьоз. Ще се върне там, когато има собствена кола, за да е сигурна, че ще може да си замине! Бях я наел заради това изречение..."

"- Ти, ти си като моя баща, изпитваш носталгия по планините.

- По кои планини, Мушка? - я питах аз.
- Ами по тези, които не си виждал!"
- Така ли ви казваше?
- Да. Повтаряше ми го всеки път, когато гледах през прозореца.
- А вие какво гледахте?
- Автобусите!
Той се засмя.
 

"Хората, които са корави отвътре, всеки път с нови сили се хвърлят върху живота като непрекъснато си причиняват болка, докато хората, които са меки... не, не меки, а по-скоро гъвкави, да, това е, гъвкави отвътре, ами, когато нещо им се стовари върху главта, те не страдат толкова..."

"Злонамерените хора са много силни в намирането на претексти."

"Такъв е животът. Такъв е животът на почти всички. Хората хутруват, нагаждат се, сдобиват се с малодушие, както с домашно животно. Те се грижат за него, възпитават го, привързват се към него. Такъв е животът. Има смелчаци и такива, които се приспособяват. Не е толкова уморително да се приспособяваш."

"Живея толкова далече. Толкова далече и толкова чудновато... Нищо не умея да правя като другите. Нямам къща, нямам мебели, нямам котка, нямам готварска книга и нямам планове. Мислех се за най-хитрата, защото съм схванала живота по-добре от другите, и се поздравявах, че не съм попаднала в клопката. А после се появявате вие и аз започвам да се чувствам съвършено изгубена.

Сега, много бих искала да поспра да тичам, защото намирам, че животът е хубав с вас."
 

"Обичам да съм с теб, защото никога не скучая. Дори когато не разговаряме, дори когато не се докосваме, дори когато не сме в една и съща стая, не скучая. Никога не скучая. Мисля, че това е така, защото ти имам доверие, имам доверие в мислите ти. Можеш ли да разбереш това? Всичко, което виждам у теб, и всичко, което не виждам, го обичам. При все това познавам недостатъците ти. Точно това е – имам усещането, че твоите недостатъци си пасват добре с моите качества. Ние не се страхуваме от едни и същи неща. Дори на нашите демони им е добре заедно! Ти струваш повече, отколкото изглежда, а аз, обратното. Имам нужда да ме гледаш, за да натрупам малко повече... материя? Как се казва на френски? Твърдост? Когато искаш да кажеш, че някой е интересен отвътре?

- Дълбочина?
- Точно така! Аз съм като хвърчило, ако някой не държи макарата, фююю, политам... А ти, това е смешно, често си казвам, че ти си достатъчно силен, за да ме задържиш и достатъчно умен, за да ме пуснеш да си отида..."

"Не е ли невероятно да срещнеш някого и да си кажеш: с този човек се чувствам добре."

"МАСТИЛЕНО СЪРЦЕ" - КОРНЕЛИЯ ФУНКЕ

Изключително много се радвам, че започвам точно с тази история.

Издадена е от Бард и тук е описанието за нея и малък откъс.

Попаднах на цитат от книгата и още тогава самата история "ми прозвуча познато като неясен спомен, който все се изплъзва" - думи, написани от самата авторка, част от книгата са и за мен я описват толкова добре. Намерих си я и започнах да чета...

"Когато разтвориш книгата, става като в театър: има завеса, ти я вдигаш и представлението започва."

 "Страниците многообещаващо прошумоляха!"

Приказно е всичко - Каприкорн (всяващият зло герой, за когото няма по-голямо удоволствие от това да плаши хората дотам, че коленете им да се разтреперват от ужас, който смята, че може просто да си вземе всичко, което иска, въпреки че не му принадлежи, все едно как, кога и къде), невестулката с рогца, Прашнопръстия, Фенолио (може би най-любимия ми герой тук), Елинор, която би продала душата си на дявола за подходящата книга, стига той да й я предложи и... Меги и сандъчето за любимите й книги - "Съкровищницата на Меги" - място, където се съхраняват стари спомени, напомня дома и място за нови преживявания... Мегий!!! = магическо.

Успявах до някоя страница да си водя записки, може би до момента, в който се сетих, че има и филм по нея. Установих, че не помня нищо от него (освен това, че Брендън Фрейзър е в ролята на Мо - и аз определено не си представям Мо така външно). Не бях стигнала и половината, когато историята ме погълна, потопих се изцяло и... стигнах последната страница.

От записките останаха само цитатите:

"Има книги, които трябва да се вкусват предпазливо, други могат да бъдат погълнати, но рядко се случва някои да бъдат сдъвкани и смлени напълно."

"... книгите трябва да тежат, защото побират целия свят."

"Почти чуваше как книгите й шепнат през полуотворената врата. Хиляди неизвестни истории обещаваха да й отворят хиляди врати към хиляди непознати светове. Изкушението беше прекалено силно."

"Малцина им понася да сменят своя свят. И двамата с теб знаем колко е прекрасно да се пъхнеш в някоя книга и да заживееш известно време там, но да изпаднеш от своята история и да дойдеш в нашия свят, изглежда, не е особено щастие."

"Лошото обещание не става по-добро от това, че го спазват. - цитира Фенолио. - Поне така пише в една от любимите ми книги."

P.S. Мисля с тези откъси да сложа точка.

Честит ден на книгата и авторското право - 23.04. Международен ден!!! И затова се радвам, че началото слагам с "Мастилено сърце" - книга за приказния свят на книгите!