Патрулите на Сергей Лукяненко

Винаги ми се случва след приключване на поредица да съм като изгладняла за книги, които са сами за себе си.

Този път поредицата включваше книгите на Сергей Лукяненко:

- "Нощен патрул"

- "Дневен патрул"

- "Сумрачен патрул"

- "Последен патрул".

Не съжелявам и за минутка от времето (почти месец), което съм отделила за четенето и на четирите книги. Постоянната борба между доброто и злото, Тъмните и Светлите, равновесието на силите им. Новата страна, която видях на вампирите и върколаците, маговете, вещиците, вълшебниците... Дори и сега, пишейки тези редове, не мога да се определя Тъмна или Светла Различна бих искала да съм :-) Действието се развива главно в Москва, но са замесени и други столици, магични, с история, със стари прекрасни сгради, където се помещават офисите на патрулите и на Инквизицията. Има за всекиго по нещо в книгите на Лукяненко. Четенето е изключително приятно.

Ето няколко откъса:

"Само вампирите се нуждаят от покана, за да влязат в чужда къща, това е цената, която трябва да платят за прекалената си сила и гастрономическия подход към хората."

"А самата среща дори не ме учуди. На света стават много случайности, но освен тях има и предопределение."

"За това "мразя", между другото, тя получи още един ден наказание. И беше принудена да води дълъг разговор с Хесер на тема: "Може ли Светла вълшебница да изпитва негативни чувства към хората"..."

"Не, момче. Не си прав. Работим с хората. А хората не са стадо клонирани овце, които заедно дъвчат трева и попръцкват в синхрон. Не. Всеки човек е индивидуалност. Там е късметът ни, защото това затруднява работата на Тъмните. И нашето нещастие, защото това затруднява и нашата работа."

"Дори най-обикновените хора могат да влияят на реалността, те просто не са способни да управляват своята Сила. На всеки човек това му е познато - идващи много навреме или упорито непоявяващи се автобуси; звучащи по радиото песни, които попадат в унисон с мислите ти; телефонни обаждания от хората, за които мислиш... Между другото има един прост начин да разбереш, че си близо до възможностите на Различен. Ако няколко дена подред при случайно поглеждане към електронния часовник откриваш цифрите 11:11, 22:22 или 00:00, значи връзката ти със Сумрака се е усилила. В такива дни не трябва да пренебрегваш предчувствията и догадките..."

"Има такива думи, от които човек изпада в ступор без каквато и да е магия. Например: "Разкажи нещо смешно". Дори току-що да сте прочели нова книга на Пратчет или да сте намерили в интернет десетки наистина смешни и нови вицове - всичко моментално ви се изпарява от главата."

"...малко той, малко аз, малко ние" - Мария Василева

Преди да си купя "...малко той, малко аз, малко ние", следях "Разпилени парченца" - личният блог на Мария Василева. Не се зачудих дори за секунда дали искам да притежавам и избраното от нея - част от разпилените парченца в личната ми библиотека (вече на рафта с прочетените книги, а не на другия - с чакащите за прочит) в книжно-хартиен вариант. Докато четях се чувствах и тъжна, и усмихната, и меланхолична, и вдъхновена... припознавайки своите мисли и чувства в изразените от Мария. Прочитах, правех пауза, пак се връщах, препрочитах... и все ми харесваше, и все нещо друго откривах :-)

Откъде сте сигурни, че и на вас ще ви хареса?

"... пробвайте и ще разберете", отговарям аз

(вдъхновена от ...вместо послепис)

Споделям част от думите й :-)))

-------------------------------------------

Обещание

хващаш ръката ми
и ме повеждаш
към дансинга
където
твоята песен
става
нашата песен
а аз все те настъпвам
и повтарям
че трудно се водя
че мога да танцувам
всичко
но с уговорката
"всичко, което се танцува сама"
(така съм научена
не се сърди)
а ти се смееш
и питаш
какво мога
тогава
защото така
изключвам
салсата
тангото
блуса
и всичко, що е за двама.

после хващаш
по-силно ръката ми
придърпваш тялото ми към твоето
и те усещам толкова близо
и толкова мой
че изведнъж затварям очи
и спирам да бъркам.

тогава нежно ме целуваш по врата
и шепнеш
че ти харесва как мириша
и не, нямаш предвид
лосиони и парфюми
казваш
имаш предвид мен и само мен.

мълча и слушам.
а ти продължаваш -
"знаеш ли какво означава това?"
питаш
не, отговарям
моля те, кажи.
"че трябва да се оженя за теб!"

усмихвам се.
звучи добре -
отвръщам.

а песента е свършила.

-------------------------------------------

боли. да знаеш
че можеш да обичаш
от днес до края на света
(или пък до утре
но и то е толкова далеч!
лъжа е, че е близко и възможно
колко утре са си тръгвали
когато са били най-сигурни
и ваши?...)

------------------------------------------ 

понякога се страхувам

че някъде там

(вляво)

съм скрила прекалено много думи

които чакат да бъдат изречени.

прекалено много любов

която чака да бъде раздадена.

затова сега се уча да я давам

на парченца.

----------------------------------------------

"липсвам те" ми харесва повече от "липсваш ми".

сякаш съдържа повече действие и така повече любов.

съдържа и право на избор - колко и докога.

---------------------------------------------

из ...любовта е обещание

любовта е убеждение.

че можеш да обичаш. този човек, в този миг.

всичко останало е извинение. да не обичаш.

***

любовта е обещание. да не сравняваш.

да знаеш, че винаги ще има

по-умни, по-красиви, по-добри, по-млади,

по-забавни, по-талантливи...

по-всичко.

но да вярваш, че човекът до теб е най-добрият шанс.

не по принцип. а за теб.

***

любовта е да си слагаш напомнянки за важни дати,

които иначе можеш да забравиш.

да отговаряш на смс-и само с :-), защото шофираш и

нямаш време за повече.

да избираш внимателно всяка дума и жест и въпреки

това да бъдеш истински.

да си с отворено сърце и да не искаш да затвориш друго.

любовта е свобода.

да бъдеш себе си. да бъдеш с друг.

да споделяш щастие. да редиш пъзели.

да се чувстваш цял.

любовта е да ти пука.

***

любовта променя.

дори когато е с малка буква, на седмица живот, на 

километри разстояние.

дори тогава нещо в сърцето се променя. за по-добро.

и внезапно всичко придобива смисъл.

без да задаваш въпроси и без да чакаш отговори.

просто знаеш.

и да, няма невъзможна любов.

има непожелана.

"Тънкости на приготвянето" - Деница Дилова

из "Разкритията на Алеко Дундич":

"От няколко години Алеко Дундич четеше и препрочиташе само една и съща книга, с която кой знае откъде се беше сдобил и за която твърдеше, че е обогатила неимоверно общата му и литературна култура. Не каза нито веднъж коя е, но разправяше, че е дебела колкото Библията, която наизустил още в училище. [...] Ако някой се беше досетил коя е въпросната книга, можеше да проследи по някой от думите и изразите, които Алеко използваше, на коя глава бе зациклил него месец. Любим цитат му беше: "Като млад всяка нощ изчитах по две страници от седем книги.""

 из "Славен ден":

"След час бяхме още по-голяма компания, но риба така и не се хвана. Бяхме опънали един чаршаф като покрив на няколко дървета и играехме на сянка под него на "види ми се". Аз не успях да позная нито една тяхна гатанка, защото на Славин и Ваклин им се привиждаха само извънземни и нинджи, тъй че в повечето случаи се предавах. Но пък те успяха да познаят всички мои и с голям кеф отбелязваха резултата на един стар вестник. По едно време довтаса майка им с Дани.

Запознаха ни и децата се отделиха встрани да играят на момчешки работи. Но аз продължих да ги слушам какво си говорят. За да познаваш мъжете, трябва да познаваш двама като тях. От там нататък, всичко някак си ти се струваше нормално.В рая жените бяха като мен на трийсет и три, а мъжете си оставаха на седем, бях сигурна."

"После с пълни кореми и уморени от разговори и ядене усти, легнахме сред тревата и гледахме отблизо малките твари, които лазеха наоколо - някои и по нас, но не беше страшно, дори не беше неприятно, беше естествено. Всички бяхме част от това голямо зелено поле, пълно с живи организми, там бяхме ведно с динозаври, жаби, скакалци и ние, аз и моите славни приятели."

из "Нежен лов":

 "Бензиностанциите са като добрите приятели - при тях можеш да намериш нещо за хапване, нещо за пиене, пари, гориво, а можеш и да се скриеш от някого или от нещо."

"Нещо имаше в това момче, което го нямаше в другите хора, с които общувам. Ако хората бяхме места, аз щях да съм едно ветровито поле, може би с гробове по него, студен вятър и почти никаква растителност. А този тип беше безкраен плаж, слънчево небе, палми и лек ветрец с ухание на тропици."

"Самотата е най-голямото нещастие. Осъзнатата самота. Сигурно затова така отчаяно човечеството търси друг разум, защото като цяло не е особено щастливо насаме със себе си."

"Ако за сериозните връзки се изисква някаква що-годе прилична разлика във възрастта, то за несериозните такива не съществува. Несериозната връзка е обречена, а обречените неща се оказват едни от най-сериозните (намирах този парадокс за очарователен). Липсата на бъдеще прави една такава връзка изключително ценна, защото тя е само в настоящето, и нямаш право да не я изгълташ алчно."

"...най-здравите връзки между хората си оставаха интелектуалните. Когато в целия град има само един човек, с който можеш да обсъдиш Хенри Милър, ти никога няма да го разкараш от живота си."

"18% Сиво" - Захари Карабашлиев

- дръж тази карта пред себе си за секунда, трябва да замеря светлината

- какво е това?

- сива хартия

- виждам

- 18% сиво

- 18% сиво?

- термин. 18% сиво

- за какво ти служи това 18% сиво?

- с него настройвам светломера. ето, насочвам го към сивата карта – така – и светломерът вече „знае“, че това сиво е 18% сиво. оттук нататък калкулира кое е по-тъмно от това сиво и кое е по-светло. виждаш ли... на всеки светломер, независимо колко прецизен е, му трябва отправна точка.

И всичко започва в Тихуана. Енергията на Тихуана, мръсните мартинита, непознат мъж, намеса с цел защита, чуждия ван, чувалът с марихуана....

Целият роман е такъв. Тупти, тупти, тупти... Бърз, наситен с мисли, чувства, усещания, преплетени толкова умело. Не обръщах внимание на смяната на континентите, страните - просто четях (главно в автобусите и успявайки да открадна всяка свободна минута на работа. вдигайки поглед очаквах да видя Зак!)

На 93-та страница нямах никаква идея какво ще прочета на 94-та... И така през целия роман. Краят няма да го издам, факт е, че като затворих книгата два часа не съм говорила с никого (освен ако работата не ми го налагаше).

Разкази, спомени, минали и настоящи действия се сменят толкова бързо, но се четат и асимилират толкова лесно. Вече искам да си купя фотоапарат само от усещането, което ми дава покупката на стария Nikon от главния герой... Присещам се отново за желанието си (оставено малко на заден план, при другите неналежащи за изпълнение идеи) да притежавам и аз грамофон и да колекционирам стари плочи. И всичко това от неговото едночасово шляене из заложен магазин.

Зак и Стела, Зак и Стела, Зак... и тревата, и Америка, и България... Всичко е на един дъх. Спирах да дишам докато четях. Старите диалози между двамата, успехите, неуспехите, случайностите или не толкова...

Дали да не се кача горе в хотела и да опитам да пиша нещо. Какво да пиша? Дневник? За какво ми е? След време (ако избера да живея след време без нея) да си чета глупостите? Та аз опитвам да ги забравя на момента. Какво да пиша? Роман? Ако това, което се случи с мен, не се е случвало с теб, няма как да си го представиш. А ако се е случвало, няма защо да си го припомняш... Кой има нужда от още една книга за раздяла? Кой има нужда от още една тъжна книга? Кой има нужда от още една книга въобще!

Аз имам нужда от такава книга! От още много такива книги! Които изпълват съзнанието ти с образите си, дълго след като си ги затворил....

Последното изречение в романа е:

„Гледаме света навън през своите отражения.“

Аз не напуснах света на "18% Сиво" още 12 часа.

И гледах всичко около мен отразено през неговия свят.

И още любими откъси:

„На работа мисля за нея, не мога да спра да говоря наум с нея – това няма как да спре само защото единият от двама ни просто го няма. Мога ли да спра?

Опитвам.

Ето – от този момент нататък няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма.

Ще правя йога, ще си отворя чакрите, ще повтарям ОМ, докато изчистя мозъка си, ще ям ориз с ръце, ще пусна брада, ще стоя на главата си...

ОМммм.

ОМмммръзна ми да мисля за нея.

ОМмммммръзна ми да мисля за нея.

ОМмммммммммръзна ми да мисля за нея.“

 

"... красотата на всяка снимка, Стела, се крие в разработката на средните й стойности, в сивото. черно и бяло са просто крайности, без които и най-интересния негатив изглежда безконтрастен и... недо... недоразвит. детайлите обаче, животът на снимките, е всъщност в средните им стойности."

  

"Черешата не се купува, глупак с глупак! Черешата е любов! Или я отглеждаш, или я крадеш!"

"Ако можеш да балансираш цяла къща върху камион, чудя се, толкова ли е трудно да балансираш живот в една къща? Колко дълго ще се крепи тази къща върху този камион? Не може да го прави вечно. Балансът […] е фармацевтично възстановим. Балансът […] е химия, дисбалансът – също. Какво, ако се окаже, че микроскопични феромони, хормони, тестостерони и неоткрити още съединения управляват поведението ни. Дисбаланс е да си нещастен. Дисбаланс е да си щастлив. Балансът е някъде в просто да си..."

"а в живота опитваш да замениш една праволинейност с друга. предлагаш да го разглеждаме отзад напред, вместо отпред назад, от дясно на ляво, вместо, както сме свикнали, обръщаш местата на после и преди, философстваш, търсиш посока в една необятно... 18% сиво. а всъщност единственото сигурно е това сега, което е и началото, и краят, и преди, и после, и алфата, и омегата, 18% сиво и 100% сега... друго просто няма!"

"Решавам да изляза на въздух и да помисля. Отдавна не съм мислил както трябва. А как трябва?"

" Задушавам се от тъга."

Новите ми съкровища!!!

За първи път отивам на панаира сама :-)

Направих две (поне) обиколки.
И се насладих на цялата атмосфера без да бързам, без да се съобразявам с някой друг до мен.

Колежката ми от ЕКИП беше с мен на първата обиколка, но после останах сама със себе си... и с всичките книги - любими сегашни, любими бъдещи и любимите минали, чиито корици като видех и ми светваха очите от прекрасните спомени.

Та новите ми придобивки са:

• Захари Карабашлиев - Симетрия
• Мирослав Пенков - На Изток от Запада
• Джон Ъпдайк - Заеко, бягай
• Дейвид Мичъл - Облакът атлас
• Дженифър Игън - Жестокото присъствие на времето
• Тери Пратчет - Нация

Сега ми предстои трудното решение с коя да започна!
Ако можех с всичките...

"Шапка пълна с небе" - Тери Пратчет

"Вещите бяха донякъде като котките. Не обичаха особено да си правят компания, но определено обичаха да знаят къде са всички останали вещици, просто в случай че им потрябват. А онова, за което можеха да потрябват, беше да ти кажат по приятелски, че започваш да изкукуригваш."

"Прекалено лесно е да се унесеш в небрежни гадорийки, понеже имаш власт, а другите нямат, прекалено лесно е да решиш, че останалите нямат особено значение, прекалено лесно е да си мислиш, че понятия като добро и зло не се отнасят за теб."

"Баба Сболки не беше от разговорливите. Тя събираше тишина, както другите си събират канап. Но мълчеше по такъв начин, че казваше всичко."

"Джийни въздъхна. Беше отрасла със седемстотин братя и познаваше хода на мислите им, който често беше доста бърз, но за сметка на това изцяло в грешна посока. И ако не можеха да нагодят мисловния си процес към света, нагаждаха света към мисловния си процес."

"Не беше женен от кой знае колко време, но още при сватбата мъжете добиват цял куп допълнителни сетива, които им се набиват в мозъка, и едно от тях служи да подскаже на мъжа, че внезапно е загазил до уши в големи проблеми.

Джийни потропваше с крак. Ръцете й стояха все тъй скръстени. На лицето й играеше специалната усмивка, която жените научават също при сватбата и която безспорно потвърждава: "да, загазил си до уши, но ще те оставя да позатънеш още по-надълбочко"."

"Всъщност се почувства щастлива. Щеше да вземе нещата в свои ръце. Щеше да поеме контрола над собствения си живот. Онова "ставай и тръгвай" беше станало и тръгнало."

„Волният народец“ - Тери Пратчет

"Настъпи тишина, прошарена от дишането на сестрите й. Но по някакъв не съвсем определим за Тифани начин това беше тишината от множество хора, които усилено се опитват да не причинят някакъв шум."

"Кривунци, е па я съм тих кат мънинко мишоче!"

"Като цяло Тифани беше доста честна, но й се струваше, че понякога нещата не могат толкова лесно да се разделят на „истина“ и „лъжа“. По-скоро биха могли да се разделят на „неща, които хората трябва да знаят в момента“ и „неша, които не трябва да знаят в момента“.

"Последна неограничена липса на всякакъв отговор."

"Това му е лошото на акъла: мисли повече, отколкото понякога ти се иска."

"... изрече келдата с онзи спокоен глас, който подсказваше, че може да последва и гръмовен, ако хората не чуват какво им се говори."

"То рязко подкара коня напред, при което последва един от онези дълги мигове, в които цялата вселена казва „оп-па“..."

"Казва, че било по-добре да си там, където не ти е мястото, отколкото да си там, къдети ти е било мястото, ама да си спомняш какво е било мястото, когато си си бил на мястото."